Кристиян Кирчев
Това в стаята е ултра-виолетова светлина, не “дискотечна лампа”. Не само защото е част от интериора и прави мястото по уютно и по комфортно, а и защото светлината помага да се видят неща, които обикновенната светлина скрива.
До телевизора има няколко компютърни монитора, но защо ли той е на земята. На мониторите можеш да видиш, черен екран със течащи данни от моментни и минали събития, извлечени от лог-фаийлове, намиращи се някъде далеч... и все пак, толкова близо. Можеш да се види и двуизмерното изображение, предаващо събитията от ВР сесия. Копие на левите и десните картинки, които проблясват в шлема, оставен самотен върху висящото кресло.
Висока кутия, с множество премигващи лампички по предния панел и неясно виждащи се редове от платки зад отворената решетъчна конструкция. Капака е свален, не само заради по-добро охлаждане, а може би само защото вида на цялата тази електроника, всички тези интергални платки- гъделичка.
Старомодната, безжична 85 клавиша клавиетура се е скатала някъде из стаята, не може да се види, трябва да свирнеш с уста, за да запиука, шумо-отговарящия ключодържател, прикрепен с тиксо, към нея. Това винаги улеснява, когато забравиш къде за последно бе, когато щракаше по сивите бутони, с ярко белите надписи. Колко гот е, че можеш да ги виждаш в тъмното на тази ултра-виолетова светлина.
Принтера пак бълва страници с двоичен код, с неясно предназначение. Всъщност неясно ли е наистина?... Бученето, така или иначе успокоява с мелодията си, въпреки, че този формат на извличане и съхранение на данни, дразни. И все пак не винаги има къде да включиш лаптопа, за да прегледаш нещо си. Пък и онези, на които ще продадеш тази информация, си падат малко невежи и се пулят, при вида на дискетата, пък как само се мъчат да пуснат 3,5”-вото CD на домашната си урдеба, сякаш очакват данните да запеят. Ми те си пеят, но мелодия, ясна само за машината.
Тези списания на пода... Някъде сред тях е и изтърваната от снощи, ампула кофеин. Ама как да е нямери човек, сред тази хартиена навалица от наръчници и технически журнали. Нищо. Има други наредени в малкото хладилниче. Ха! Как червенечт само кутийките кола сред зелените бирени шишета. А и течноста в белите ампули на Допамин-стимулантите, изглежда толкова ексцентрично в сравнение с кафевите и скучни ампули Кофеин.
Бледата светлина на залязващото слънце е някъде там, зад спуснатите щори. Червените цветове се мъчат като за последно да проникнат в мрака на стаята, но отчаяно се отказват. Те знаят, че някой след малко ще влезе в тази стая, завръщайки се от хладната улица. Те знаят, че зад тези щори, зад които рядко поглеждат, току-що започва животът. Животът на един киберпънк...